Тони Блеър: три пъти губещ

    

Автор: Ей Ей Джил, в. "Интернешънъл хералд трибюн"

За да отбележи оттеглянето на Тони Блеър като премиер на Великобритания, сборището на "Даунинг стрийт" 10 от масажисти на общественото мнение, социални врачки и политически метеоролози реши, че той трябва да направи прощална почетна обиколка на управлявания от него остров, която да включи посещения на училища, болници, центрове на изкуството, природни резервати и казарми, за да даде на "истинските хора", както обичат да ги наричат политиците, шанс да кажат благодаря и да получат потупвания по гърбовете и ръкостискания.

Обиколката вита във въздуха не кой знае колко време, след което на съветниците им дойде друг ум и те направиха дребна поправка в маршрута. Обектите щяха да останат съвсем същите - болници, училища, природа, прегръдки и тем-подобни, но мястото щеше да бъде променено. Вместо това той отиде в Африка. Африка, решиха съветниците, ще бъде по-отзивчива, благодарна.

Либийският диктатор Муамар Кадафи го хареса повече от избирателите в Макълсфийлд и Солихъл. И след внимателно обмисляне, те пресметнаха, че в Африка ще е по-безопасно. След 10 години на икономически растеж, социално спокойствие, умерено засилващи се стремежи, културно изобилие, финансова сигурност, намаляваща безработица, лесно управляеми данъци и рекордни разходи за образование и здравеопазване, 10 години, през които най-големите безпокойства бяха за лова на лисици, Блеър съумя да си навлече открита и дълбока омраза у дома.

Тони, както го наричаме с презрение, е представителен мъж, който работи много, много здраво, за да се хареса. По собственото му признание той е народен човек, прямо момче и той даде най-доброто от себе си. Това обаче се оказа без никакво значение. Той ще напусне поста си доста и истински мразен. Мразен и подиграван. Мразен, подиграван и презиран. Хей, той е в добра компания.

Маргарет Тачър бе също толкова инстинктивно мразена у дома, колкото бе сърдечно посрещана и уважавана в чужбина. Не кой да е, а Чърчил, логично избран в анкети за най-великия англичанин в историята, ненадейно загуби властта на първите възможни избори, а на практика Втората световна война дори още не беше свършила, за да бъде заменен от - както той го описа - непретенциозен малък човек, с много причини да бъде непретенциозен.

Спомнете си: Клемънт Атли на свой ред бе изритан още на следващите избори, след като бе дал на нацията най-прекрасните от социална гледна точка политически години през изминалия век, включително социалната държава, национализацията на комуналните услуги, ядрената отбрана и независимостта на Индия. За британците няма угодия, нито пък начин да бъде спечелено тяхното благоразположение. Те просто мразят политиците. Всички политици.

Омразата върви с политиците като джоджен с агнешко. Тя е също толкова стара, колкото и парламентите. Херцогът на Уелингтън, човекът, победителят на Наполеон, най-уважаваният и приветстван човек в Европа, "Айзенхауер"-ът на 19-и век, неразумно се оставил да бъде избран за премиер и начаса бил наруган.

Веднъж бил нападнат от тълпата на Деня на Ватерло, а при друг случай навалицата изпочупила всички прозорци на дома му - къща, която, между другото, му била дадена точно от признателната нация. Стар афоризъм още от времето на англите е, че всеки политически живот завършва в трагедия.

Блеър може да се утеши от грозната истина, че омразата срещу политиците е константа за народа, без значение на партийната принадлежност, пола, расата, вярата или прическата. Не че нашите законодатели са по-лоши от тези в която и да била друга страна; всъщност те са по-малко корумпирани от колегите си на останалите места.

Има тенденция британските политически скандали да са ниско под кръста, опръскани с плюнки от кикотенето и опърпани, а не пропити от ненаситна корупция или мания за власт.

Омразата срещу управляващите личности и нормотворците може и да е забавна черта от националния характер, едно колективно ДНК - фалстафският, дълбоко вкоренен, груб скептицизъм, който щеше да е за уважение, ако не бе станал толкова разрушителен и заплашителен. Това вродено в националния характер като коленен рефлекс презрение омаломощава.

Омразата сковава преценката, парализира жизнената енергия на демокрацията. Отвращението води до цинизъм, който посолява полето на отвореното правителство. Нищо не расте от цинизма. Това не е същото като апатията, която мъчи всички богати, дебели световни демокрации.

Апатията може да бъде преборена; цинизмът е непреклонен. Да дадем един пример от второстепенно значение. Никоя британска телевизия не би могла да направи сериал за британската политика от типа на "Западното крило". Това ще съсипе авторитета й. Никой не би могъл да напише такъв сценарий със сериозно лице или да го изиграе на сериозно.

Всички наши британски политически драми са черни комедии или иронични, злобни сатири. Разликата между политическия живот във Великобритания и Съединените щати е, че при американците длъжността сама по себе си е обект на колективно уважение, даже и титулярът й да не го заслужава.

Така президентската институция е обект на уважение, дори и президентът да е кретен. И всеки президент се оттегля със званието си. Той винаги ще е "г-н президент" - странен монархически подход за една република. Но когато се събуди в четвъртък, премиерът ни ще бъде само г-н Блеър, депутат. Нито един от най-важните държавни постове във Великобритания не носи пожизнена почит. Това са празни чинове, кухи титли.

Премиерът не е олицетворение на държавата като американския президент. Във Великобритания тази роля се пада на кралицата и нейните неземни потомци. Всички проучвания на общественото мнение показват, че недоволството на британците от политиката е постоянна величина.

Нека припомня, нещата се обърнаха само два пъти: през последната седмица от войната за Фолклендските острови и веднъж когато цените на жилищата бяха необичайно изгодни. Блеър се завайка за последно. В последната си реч като премиер той обвини пресата за всичко, като я нарече "кръвожаден звяр, която ето така разкъсва хора и репутации на парчета."

Както можеше да се очаква, прочутата със своята свирепост британска преса отвърна на удара, като подчерта, че е трябвало да бъде по-кръвожадна в периода преди войната в Ирак. Да бъдат обвинявани журналистите за настроенията на нациите е безсмислено начинание. Инок Пауъл, един особено руган държавник, посочи иронично, че това политик да се оплаква от пресата е като моряк да се оплаква от морето.

На вестниците може и да им харесва да си въобразяват, че имат власт, но за нито един от тях не е възможно да си позволи да се отдалечи от предразсъдъците на своите читатели. Политиците обвиняват изразителя на общественото мнение, защото алтернативата им е да обвинят самото общество. А неприятната естествена последица от демокрацията е, че обществото винаги е право.

Причините, поради които британците мразят своите политици, са сложни, инерционни и садистични. Отчасти става въпрос за традиция, племенна вендета. Отчасти за история. Демокрацията ни е стара, но до края на 20-те години на миналия век тя бе повече или по-малко прогнила, порочна и изключваща широки слоеве от обществото. А и омразата е ендемична в системата.

Пасивната природа на парламента насърчава постоянен тормоз, препирни и патетично самоизтъкване с успехи, които са вбесяващи за наблюдателя и не допринасят кой знае колко за привличане на вниманието към различията между депутатите и партиите.

От друга страна, колективната отговорност на правителството означава, че министрите са принудени да възприемат политики, в които не вярват и от време на време да възхваляват обратното на онова, което са възхвалявали предишната седмица. Като човек, врял и кипял в отразяването на избори, зная много добре, че постоянните оплаквания при проучванията на общественото мнение са, че всички политици са лъжци. Това не е напълно справедливо.

Повечето от тях са като спрели часовници - те казват истината по два пъти на ден. Всичко зависи от това кога ще ги попитате за часа. А проблемът с парламента е, че в него има прекалено много депутати. В една държава, която може да си играе на криеница в Тексас, има повече от 600 членове на Камарата на общините, по-голямата част от които нямат кой знае каква работа а и дори и да имаха, не са достатъчно добри, за да я свършат.

Британците плащат стиснато на политиците си точно толкова, колкото да привлекат тъпите, надути търтеи, но не и достатъчно, за да може политиката да се конкурира с бизнеса и финансите. При това няма достатъчно значими постове, които да придадат значение на постижение или служене на обществото, така че политиците лентяйстват в стаите за пиене на чай, интригантстват и подхранват остро възмущение, като миришат на провал и правят да бъдат мразени.

Администрацията на Тони Блеър бе жигосана от безмилостните си отношения с обществеността. Всичко бе възприемано като първо и последно. Хората на Блеър подмамваха, просеха, очароваха, подкупваха, ласкаеха и се преструваха, за да направят така, че електоратът да ги заобича. А в замяна, той ги намразваше още повече за това, че са така нетактично прозрачни и безсрамно лицемерни.

Макар че се оказа вярно, че политиците не могат да мамят всички хора през цялото време, изглежда също така е истина и че хората могат да презират всички политици през цялото време. На последните избори, пенсионер направи следната стоическа забележка: "Политиците, Сони, са като директори на затвори.

Ние всички знаем, че се нуждаем от тях, но желанието да станеш такъв те дисквалифицира да кандидатстваш за тази работа." Том Пейн, един от най-големите британски политически мислители, бе човекът, който достигна най-близо до обяснението на това защо мразим толкова устойчиво политиците си по принцип: "Обществото, във всяка една държава, е благодат. Правителството, дори и в най-добрата държава, е необходимо зло. Всичко, което е добро за нас, си го организираме сами; за всичко, което не успеем, се нуждаем от правителства."

Сподели във Facebook Сподели в svejo.net Коментари