Русия и НАТО: Какво се случи в Букурещ

    

Резултатите от срещата на НАТО предизвикаха изключително противоречиви оценки. Едни смятат, че Русия е победила, а САЩ е трябвало да отстъпят, други са на противоположното мнение.

За част от коментаторите Букурещ е поредното свидетелство за разкола по линията Америка - Европа (отказът на Грузия и Украйна). За други, напротив, се радват на единството (дружната подкрепа на американската противоракетна отбрана). Какво се случи в румънската столица?

Думите, даващи ключ за разбирането на случващото се, прозвучаха не на срещата, а в навечерието й. Френският премиер Франсоа Фийон заяви, че Париж е против членството на Грузия и Украйна, защото той смята, че това е "неправилен отговор на баланса на силите в Европа, а също така и между Европа и Русия" и по този въпрос Париж би "желал да води диалог с Русия". В това изказване има два принципни момента.

Първо, позицията на Москва недвусмислено е посочена като причина, за която не е необходимо да се приемат вече планирани решения. През последните 15 години трудно можем да си спомним нещо подобно, всички бяха свикнали да не взимат под внимание възраженията на Русия.

Второ, и то е по-важно, един от европейските лидери заговори за "баланса на силите". Подобна терминология не е характерна за съвременна Европа. Старият свят не се уморява да повтаря, че не мисли повече в категориите на "реалната политика". Официално се смята, че стремежът към "баланс на силите" (ключово понятие на реалистичната школа в международните отношения) е неуместно, защото светът се изгражда на други принципи - на взаимозависимостта, когато залог за прогреса служат постоянните взаимни компромиси.

Какъв баланс на силите има предвид френският премиер? Ако става дума за баланс на силите с Русия - това е плашещо. Въпреки укрепването на позициите на Москва, нейната военна, политическа и икономическа мощ е несъпоставима с показателите на НАТО, и пълноценната надпревара на ниво Студена война обрича Русия на чудовищно свърхнапрежение.

Но най-вероятно Фийон е имал нещо друго предвид. В резултат на промените през последните две десетилетия се наруши традиционното "разделение на труда" в Северноатлантическия алианс. Докато Америка защитаваше Западна Европа от реалната заплаха, за никаква конкуренция вътре в евроатлантическата общност не можеше да става и дума.

Изчезването на тази заплаха разголи противоположните интереси и подходи по двата бряга на Атлантика. Но именно в този момент САЩ, поемайки върху себе си бремето на едноличен господар на света, решиха, че е настъпило времето Европа да върне дълга за тези парникови условия на интеграция, които Новия свят е създал за Стария в течение на 40 години на Студена война.

Адекватен, от гледна точка на Вашингтон, отговор той не получи. В резултат обичайният баланс вътре в НАТО се разклати. Северноатлантическият алианс е загубил стратегическата си мисия, а опити да се формулира нова концептуална идея даже не са се предприемали. Ситуацията се усложни след терористичните атентати от 11 септември 2001 г. Тогава Вашингтон се отказа от опората в структурите на НАТО в борбата с международния тероризъм и предпочете да разчита само на себе си, и да привлича отделни съюзници само при необходимост.

Фактически се промени американското възприятие за алианса. САЩ достигнаха до заключението, че не се нуждаят от военната съставна на НАТО, включително и поради ниската бойна готовност на повечето европейски страни. Интересът към политическият компонент нарасна, защото в неговата основа е идеята за трансатлантическа солидарност, с други думи (при отсъствие на заплаха за Европа), подкрепа за САЩ в техните глобални начинания.

Но и тук НАТО не оправда очакванията - през 2003 г. най-големите континентални страни отказаха да подкрепят акцията в Ирак. От този момент функцията на разширяване на алианса на Изтока, по същество се превърна в укрепване на позициите на САЩ. Военната ценност на младата част в алианса е малка, но политическото й влияние е достатъчно значително.

По разбираеми исторически причини новите страни-членки на НАТО и най-вероятните кандидати се доверяват по въпросите на сигурността само на Америка. И с разширяването на НАТО (както и на Европейския съюз също) се оказа, че новите играят при определянето на общия дневен ред едва ли не по-голяма роля, отколкото ветераните.

На срещата в Букурещ старите членове предприеха контраатака в надежда да преобърнат тенденцията към маргинализация в рамките на алианса. Никола Саркози постави за цел да върне лидерството на Франция в Европа и в търсенето на инструмент той обърна поглед към НАТО. Френският президент обяви предстоящото завръщане във военната организация на договора, който Шарл дьо Гол напусна през 1966 г.

Тази стъпка се одобрява от Вашингтон, но в действителност едва ли съответства на неговите интереси. Париж разчита да укрепи както своите, така и като цяло европейските позиции при вземането на решения. С други думи, да възстанови този баланс, за който говори Фийон. Жертва на тези опити станаха Киев и Тбилиси.

Разбираемо е, че по-нататъшното разширяване, активно подкрепяно от САЩ и "новите" в НАТО, не е в интерес на Париж. Бъдещите членове, всичките до един проамерикански, само ще закрепят политическия дисбаланс, който искат да поправят ветераните. Френският опит да се вдъхне нов, по-европейски живот в НАТО е смело начинание, но успехът му не е гарантиран.

Първо, претенциите за по-голяма роля трябва да се подкрепят с готовността да се правят жертви. Саркози обяви за изпращането на допълнителен контингент в Афганистан, където са изключително необходими подкрепления. Идеята е непопулярна и сред французите, а за Германия, която като цяло споделя стратегията на Париж, изпращането на войски в зоната на бойните действия е въобще изключително болезнен въпрос. А и в останалата Европа желаещите да воюват през девет земи в десета са малко.

Второ, укрепването на европейската военна организация изисква повсеместно повишаване на разходите за отбрана. На фона на ниските темпове на икономически растеж в ЕС и световната финансова нестабилност това не предизвиква ентусиазъм.

Трето, Саркози е уязвим. Неговият хиперактивен стил и желание да се захваща с всичко наведнъж предизвиква неодобрението на мнозина и в страната, и в чужбина, а също така провокира конфликти даже с близките партньори. Нагледен пример са неотдавнашните търкания с Германия във връзка със Средиземноморския съюз.

Накрая, Саркози при цялата си репутация на приятел на Вашингтон рискува да влезе в остър конфликт с него. Ако усилията за военна реанимация на Европа (а с това Франция възнамерява да се заеме по време на своето председателство в ЕС през втората половина на годината) започнат да дават плодове, трябва да очакваме активни действия от САЩ за възстановяването на статуквото.

Изводите за Русия. Въпрос, на който няма еднозначен отговор, изгодно ли е на Русия възстановяването на баланса вътре в алианса и на неговата военно-политическа дееспособност, към което се стремят страните от Западна Европа. Дискусията вътре в НАТО за смисъла на новата стратегическа задача на съюза е неизбежна.

Позицията на Москва е един от външните фактори, оказващ влияние на европейската партия, участниците в която ще се опитат, всеки по своему, да го използват. Но съвпадащите и различаващите се интереси се преплитат толкова хитроумно, че не си струва да се разчита на промени в подхода.

Да кажем, опитите да намали влиянието на САЩ в Европа, Франция и нейните съмишленици ще компенсират с готовността за компромиси с Вашингтон по въпросите, които Париж и Берлин сметнат за непринципни. Подкрепата за американския проект за ПРО е ярък пример за това.

Може също така да се очаква, че трансатлантическата риторика на Европа ще се усилва, особено след промяната в Белия дом - всички кандидати за президенти на САЩ обещават ренесанс в отношенията с европейците.

Изграждайки своята политика, Москва се нуждае, от една страна, да увеличава своята съвкупна сила като фактор на влияние, но от друга - точно да обмисля своите действия, за да не добавя аргументи в полза на тези, които биха желали да видят новата мисия на НАТО в завръщането към старата: противопоставяне на заплахата от Изток. Например, повтарящото се изявление за пренацелването на ракети където ти скимне е отлична храна за последните.

Сподели във Facebook Сподели в svejo.net Коментари