Косово и повторната балканизация на Европа

    

Във връзка с Косово това, което можеше да бъде фино упражнение по дипломация по пътя на европейската интеграция, бързо се превърна в неприятен източник на напрежение между хегемонистичните сили.

Цялата тази картина напомня прекалено много игрите на Великите сили в началото на 20-и век, включително създаването през 1903 г. на Панама - изкуствена държава, която дотогава беше част от територията на Колумбия и която трябваше да служи на интересите на САЩ, а именно да контролират Панамския канал. Това беше идеален прецедент на "уникалния и неповторим" случай с т.нар. самоопределение на Косово.

Затова не бива да се изненадваме от факта, че успехът на кампанията с международното признаване на Косово се оказа спорен. Що се отнася до "международната общност", случаят не мина под знака на свършените факти: повечето страни все още не са признали Косово, а много други казаха, че няма да го сторят.

Така например страните от Латинска Америка, Азия и Африка сближават все повече своите позиции, а между тях има редица перфектни демокрации, разбиращи, че независимостта на Косово по-скоро създава, отколкото решава проблеми.

И наистина, щом американците натрапиха преначертаване на границите в Европа, какво може да очакваме с толкова нестабилни и неукрепнали новосъздадени африкански държави?

С кисела гримаса независимостта на Косово посрещнаха новозараждащи се сили (Индия, Китай), а Бразилия на Лула да Силва каза ясно "Не". Отговорът на балканските страни беше още по-тревожен.

Ако независимостта на Косово трябваше да стабилизира района, то се получи точно обратното. Резултатът от това е, че някои продължават да са против признаването или предпочитат да заметат проблема под килима, а други отстъпиха в името на непосредствени интереси, съчетани с натиск, което доведе до геостратегическа карта, подозрително напомняща ситуацията през 1913 г. в края на Балканските войни.

Да вземем за пример България, която призна Косово, защото обвързва перспективите си в глобален план с малко повече влияние върху Македония, а същевременно това навежда на асоциации с трасето на петролопровода, който ще премине през двете страни и Албания, смятана за бъдещ член на НАТО.

От друга са страна, Гърция и Сърбия, (подкрепяни от разтревожената Румъния), както и преди 100 години, съзират изграждането на ос Албания-Македония-България като недопустима бариера на разделение.

Защото ветото, което Атина налага върху влизането на Македония в НАТО, е само от второстепенни съображения - реалната причина е желанието й да попречи на създаването на коридор Албания-Македония-България, който вече укрепна с раждането на суверенно Косово, дало подслон на голяма американска военна база.

Целият този "чадър" над самопровъзгласилата се Република Косово води до нова балканизация и подкопава надеждите, че процесът на европейска интеграция ще помогне за преодоляване на старите вражди.

И, погледнато от друг ъгъл, на неотдавнашната среща на върха в Букурещ една балканска страна, членка на НАТО, подлага крак на своя съседка, също членка на тази организация, заради регионална конфронтация.

Отново става видно, че тази НАТО не е гаранцията, която много нейни членки от Изтока очакваха. Тя не е гаранция нито срещу аспирациите на конфликтните съседи, нито срещу конюнктурните цели на онези, които контролират организацията.

Междувременно, атлантическата организация, която твърди, че върховната й ценност е военната ефективност, затъва сериозно в Афганистан, защото й липсва политически план.

Така още отначало нещата тръгнаха лошо в Косово. Защото силите, които се намесиха едностранно там, бяха същите, които през 1995 г. в рамките на умиротворяването на Босна признаха границите на Хърватия, Босна и Сърбия, включваща Косово.

От 1999 г. започнаха да се отричат от тази позиция и в това е истинската трагедия на случващото се: липсата на последователност се представя като нещо "непоклатимо". Крайният резултат е липса на морален авторитет.

От там идва прибързаността да се затвори страницата Косово, за да не се акумулират разногласията, с които се сблъскват със съюзниците в Афганистан.
От друга страна, въпросът с Косово изглежда показва, че и Евросъюзът е владение на хегемонистични сили, който с разширяването на изток снижи реалните критерии за приемане, допринасяйки по този начин за създаването на огромна неяснота за бъдещите базови институции.

Държави-нации на етническа основа? Ако е така, трябва постепенно да се готвим да приветстваме предполагаемите етнически мнозинства и да започнем да мислим за Европа на великите отечества като Велика Албания, Велика Сърбия, Велика България и т.н. Това означава да кажем сбогом на Европа на федерализма.

*Авторът Франсиско Вейга е професор по съвременна история на Източна Европа и Сърбия в Автономния университет в Барселона.