Израел - земя от мляко и мед

    

За мнозина Израел е преди всичко Йерусалим. А векове християнско поклонничество и българско хаджийство пък са поставили знак за равенство между святия град и Божи гроб.

Пясъчно жълтите му къщи се издигат върху няколко хълма, разделени от зелени дерета. На древния арамейски език казвали "изкачвам се в Йерусалим". И не само заради хълмовете. За мнозина Йерусалим е мястото, където човек е най-близо до Бога. А приближаването към него винаги е свързано с човешкото извисяване.

"Отивам на Божи гроб, бях на Божи гроб", казваме ние за Йерусалим. Но навсякъде из този град се усеща удивителното богатство на религиозните връзки, смешението на народи, традиции, култури.

Християнски поклонници от всички раси пъплят по уличките на стария град, купуват кръстчета, броеници и икони от арабски търговци. Източват се в индийска нишка, за да се разминат с евреи с кипи или ултраортодоксални хасиди в черни костюми с черни широкополи шапки и дълги масури пред ушите с многочленни семейства и със също толкова многочленни мюсюлмански фамилии или арменци с тъжни очи. Постепенно свикваме и с непрекъснатите срещи с въоръжени момчета и момичета.

Разнородността сякаш е единственото обединяващо качество на всичко тук. Евреите се делят по произход, степен на религиозност, политически убеждения, социален статус. Има дори поговорка: "двама евреи - три мнения". И арабите не са единна маса - повечето естествено са мюсюлмани, но около 20 процента са християни.

Този месец Израел празнува своята 60-годишнина. Младенческа възраст за държава, в чието общество все още текат бурни процеси на ферментация. Но земята на Израел е жив учебник по история на човека и неговите вярвания. Разположена в люлката на цивилизацията, тя е орисана да играе извънмерна роля.

На територия по-малка от Белгия маршрутът ни пресича неведнъж пътища на богове, пророци, светци, простосмъртни, останали в историята. Спира в Назарет, Витлеем, Йерусалим, свързани с трите големи християнски празници: Благовещение, Рождество, Възкресение.

Минава през Харме Гидо - място на много битки и сражения от векове насам - да, същият Армагедон, където ще е и последната битка. Изкачва се на хълма Тавор, където Христос се явява облечен в светлина и на Нево, откъдето Мойсей зърва Обетованата земя, зърва Кумранските пещери, където овчарчета намират свитъци от 150 г. пр. Хр.

Спира при Йерихон, където бе разкопано най-старото селище на земята на възраст 10 000 години. Обхожда Канна Галилейска и Табха, където Исус твори чудесата с превръщането на водата във вино и умножението на рибата и хляба.

Нагазва в свещената река Йордан и в Мъртво море, в което нищо не живее и над което дори птица не пее. И свършва в най-новия едва 100-годишен град Тел Авив.

В тази земя се хранят обилно не само умът и сетивата. Храни се сърцето. А то, казват, е царското сетиво на богопознанието.

Градът-държава Канаанитсе споменава още в египетски архиви от ХIV век преди Христа, а най-старите археологически находки са от ранната бронзова ера. Но добре изучената история започва едно хилядолетие преди Христа с Давид - победителя на Голиат и цар на израилтяните.

В Йерусалим той донася ковчега с каменните плочи, върху които били изписани Десетте божи заповеди, но умира преди да успее да им изгради дом. Синът му Соломон строи около 950 г. пр. Хр. голям храм на хълма Мория, където според еврейските вярвания Авраам се приготвил да жертва сина си Исаак, за да докаже предаността си към Бог, а той отменил жертвата и завинаги обещал тази земя на семето Авраамово.

Асирийци, вавилонци, перси, римляни, араби, кръстоносци, мамелюци, турци владеят по-късно тези земи чак до Първата световна война. След това Англия управлява Палестина с мандат на Лигата на нацбиите. От римската провинция тук остава името Палестина.

В края на XIX век започва ционистко движение и завръщане на евреи в Обетованата земя. На 14 май 1948 г. Давид Бен Гурион обявява създаването на независима израелска държава. Ционисткият лозунг е "Земя без хора за хора без земя". Той обаче не държи сметка за факта, че през турско време Палестина става дом на много араби.

Благодарение на статута ни на туристи, преминаваме безпроблемно от еврейските в палестинските територии и обратно. Иначе щеше да е трудно да изминем нашия поклоннически маршрут.

Витлеем, където се родил Христос, Йерихон, където се молил 40 дни и нощи в пустинята, а след това устоял на изкушенията на Сатаната, и старият Назарет, където ангел благовестил на Дева Мария, че ще роди Син божи, са арабски.

Не е възможно обаче, да се потопим в река Йордан там, където е кръстен Христос, защото е в граничната с Йорданиятеритория. Затова един от големите кибуци е благоустроил специално място за ритуални потапяния - Ярденит.

Тук малката иначе рекичка Йордан е завирена с бент, изградени са съблекални, търговски комплекс. В ранната утрин облекли специалните бели роби се потапяме в хладната зелена вода. По стара традиция тези роби не се перат и се обличат след това само при венчавка и когато се отправяш в последния си път.

Главната ябълка на раздора между евреи и палестинци е статутът на Йерусалим. Казват, че палестинците са склонни градът да се раздели. Евреите обаче никога няма да се съгласят да дадат Стария град, където от храма на Соломон е останала Стената на плача и има еврейски квартал.

Впрочем, макар и с добре поддържани сгради и улици, той изглежда почти безлюден. Тук били най-скъпите имоти. Доста богати евреи, които живеят постоянно в Европа или Америка си купували жилища за престиж. Но няма нищо натрапчиво, очевадно, парвенюшко в богатството тук. Няма парад на суетата и по улиците.

Скромността е висша добродетел за изповядващите юдеизма. Затова ортодоксалните хасиди са си избрали униформата на черните костюми, жените са в невзрачни дълги поли (в никакъв случай не панталони!) и блузи с дълги ръкави, а косите им са скрити в специални мрежи, кърпи или дори под перуки.

Хасидите не работят, но получават държавна заплата и безплатно медицинско обслужване, за да изучават религията и да си гледат многолюдните семейства. Е, казват, че това вече започва да става проблем, защото не само ревностните вярващи са привлечени от този лежерен лайф стайл.

Всъщност, ако не си готов да изпълняваш 613 божи заповеди, да спазваш строга кашерна диета, да живееш без телевизия и интернет и свято да съблюдаваш шабата, не се изкушавай да сложиш черния костюм.

Шабатът ни сварва в курортния град Тибериада и добре, че си имаме собствен транспорт и сме си купили предварително вода. Защото от петъчната до съботната вечер всяка седмица еврейските градове опустяват, общественият транспорт спира, магазините се затварят и малцина са онези, които дръзват да се движат със собствените си коли през правоверни квартали, рискувайки гневът на хасидите да изсипе върху тях дъжд от камъни.

В Израел сме в навечерието на Великден, затова комплексът на Божи гроб изглежда като обществото на народите. В седмицата преди Страстната евреите пък празнуват Песах.

По време на празника, с който честват края на робството си в Египет, дори в нашия хотел вместо хляб поднасят безквасната хрупкава кора маца. Подготвя се специално блюдо, в което по строго определен ред се подреждат избрани храни.

В Яфа, едно от най-старите пристанища на Средиземно море, обаче има милост за туристите. Преди сто години Тел Авив възникнал като негово модерно предградие, сега ролите са разменени. Чаровното старо градче с тесни стръмни улички е пълно с галерии и неочаквано за нас ни предоставя среща с модерното израелско изкуство.

А също и с...баници. Може би защото тук е най-голямата българска колония. Родната чалга, бликаща от едно ресторантче на площада, недвусмислено го потвърждава.

Ние обаче отминаваме и него, и кашерните ресторанти. Предпочитаме да хапнем добре познатия ни фелафел или дюнер кебап, който тук се нарича шаварма, подправени с нахутена паста хумус. Просто в интерес на многообразието, което в тази земя е единственото възможно единство.