Неконвенционална мъдрост за Русия

    

Конвенционалната мъдрост третираше встъпването в длъжност на Дмитрий Медведев като президент на Руската федерация като продължение на двата мандата на Владимир Путин на кремълска доминация и твърда външна политика.

Едно посещение в Москва, при което имах възможност да се срещна с водещи фигури от политическия свят, както и с представители на различни възрастови групи от бизнес средите и интелектуалните кръгове, ме убеди, че тази преценка е свръхопростена и прибързана.

Ако не друго, очертаващата се властова структура в Москва изглежда по-сложна от това, което повелява конвенционалната мъдрост. Винаги е било неясно защо, ако основната му цел е била да задържи властта, Путин, при високия му рейтинг, който би му позволил да измени конституцията, за да удължи мандата си, би избрал усложнения и несигурен път да стане премиер.

Моето впечатление е, че започва нова фаза в руската политика. Изявлението, че президентът определя външната политика и политиката по сигурността, а премиерът прилага части от нея, се е превърнало в мантра за руските официални лица от Медведев и Путин надолу. Не срещнах нито един руснак в правителството или извън него, който да се съмнява, че се извършва някакво преразпределение на властта, макар че всички бяха несигурни в резултата.

Путин запазва власт и голямо влияние. Твърде вероятно е той да си е самовъзложил да следи отблизо доколко се справя приемникът му. Възможно е да си е оставил отворена вратичка да се кандидатира на следващи президентски избори.

Както и да се развият нещата, президентските избори отбелязаха преход от фаза на консолидация към период на модернизация. Нарастващата сложност на руската икономика породи нужда от предвидими законови процедури, за каквито вече загатна Медведев.

Функционирането на руското правителство с два властови центъра - поне първоначално - може в ретроспекция да се окаже начало на еволюция към липсваща досега форма на взаимен контрол. Как ще се отрази това на американската външна политика?

През следващите няколко месеца Русия ще се занимава с изработване на практическите начини да се прави разлика между планиране и прилагане на политиката за национална сигурност. Администрацията на Буш и щабовете на кандидат-президентите ще постъпят добре, ако дадат на Русия малко спокойствие да изработи тези начини, като се въздържат от публични коментари.

В дългосрочен план, откакто се разпадна Съветският съюз през 1991 г., американските администрации действаха сякаш създаването на руска демокрация е основна американска задача. Често се произнасяха речи, в които се осъждаха руски недостатъци и жестове, звучащи в стила на борбата за надмощие от времето на Студената война.

Политиката на енергична намеса в това, което руснаците възприемат като собственото си чувство за идентичност поражда риск да осуетят както геополитически, така и морални цели. Няма съмнение, че в Русия съществуват групи и индивиди, които гледат към Америка за ускоряване на демократичната им еволюция.

Според почти всички наблюдатели обаче огромното мнозинство руснаци възприемат Америка като самонадеяна и решена да попречи на възстановяването на Русия. Подобна обстановка по-вероятно би насърчила националистка и конфронтационна реакция, отколкото еволюция към демокрация.

Би било жалко да се запази това настроение, защото в много отношения сме свидетели на един от най-обещаващите периоди в руската история. Излагането на влиянието на модерни отворени общества и ангажирането с тях са по-продължителни и интензивни отколкото в който и да е предишен период от руската история - дори като се вземат предвид злощастните репресивни мерки.

Можем да въздействаме повече с търпение и историческо разбиране, отколкото с обидено отчуждение и публично мъмрене. Това е още по-важно поради факта, че геополитическите реалности създават необичайна възможност за стратегическо сътрудничество между някогашните противници от Студената война.

Взети заедно, САЩ и Русия контролират 90 процента от ядрените оръжия в света. Русия е с по-голяма сухоземна площ от всяка друга страна и граничи с Европа, Азия и Близкия изток. Напредък към стабилност по отношение на ядрените оръжия в Близкия изток и Иран се нуждае - или значително се улеснява - от руско-американското сътрудничество.

Въпреки конфронтационната си реторика, лидерите на Русия осъзнават стратегическите си ограничения. Всъщност бих определил руската политика при управлението на Путин като задвижена от търсене на надежден стратегически партньор, като Америка е предпочитаният избор.

Гневната руска реторика от последните години отразява отчасти разочарованието от видимото безразличие на Америка към това търсене. Двата вота - за парламент и президент - също насърчиха руските лидери да апелират към националистките чувства, широко разпространени след десетилетие на унижение, според възприятието на руснаците.

Тези отклонения не променят реалността. Три са основните въпроси в политическия дневен ред - сигурността, Иран и отношенията между Русия и бившите й васали, особено Украйна. Поради ядрената си мощ Русия и Америка имат специално задължение да поемат лидерството в глобалните ядрени въпроси като неразпространението на ядреното оръжие.

В това отношение трябва да се даде отговор на четири въпроса:

На едно мнение ли са Русия и САЩ за естеството на предизвикателството, което би било въоръжаването на Иран с атомна бомба? На едно мнение ли са за статута на иранската ядрена програма? На едно мнение ли са каква дипломация трябва да се приложи за избягване на опасността? На едно мнение ли са какви мерки да се вземат, ако се провали въпросната дипломация?

Моето впечатление е, че между САЩ и Русия се оформя съществен консенсус по първите два въпроса. По другите двете страни трябва да помнят, че нито една от тях не е в състояние да се справи с предизвикателството сама или поне ще й е изключително трудно.

Въпросът за отношенията с Украйна засяга сърцевината на начина, по който двете страни възприемат естеството на международните дела. Същинска независимост за Украйна е от съществено значение за една мирна международна система и трябва да се подкрепи недвусмислено от САЩ.

Обаче придвижването на западната система за сигурност от река Елба до подстъпите на Москва подчертава упадъка на Русия по начин, който неизбежно ще породи руска емоционална реакция и тя ще възпрепятства решението на всички други въпроси.

Той трябва да се дължи на масата, без да се оказва натиск по него, за да се определят възможностите за напредък по другите въпроси. Декларацията от Сочи на президентите Буш и Путин през април очерта пътна карта за възникващ стратегически диалог между двете страни. Остава новите администрации на Русия и Америка да й дадат оперативен контекст. БТА