Русия и светът - период на неяснота

    

В словото си пред руския дипломатически корпус миналата седмица президентът Дмитрий Медведев каза: "Общо взето, сигурно сме изминали вече най-трудния период". И е така, що се отнася до външнополитическите възможности на Москва. Но иначе можем да говорим по-скоро за едно общо усещане (по-точно самоусещане), че нещо е постигнато, отколкото за реални успехи на международната арена.

Неслучайно в същото слово е поставена задачата "да се разкрие потенциалът, натрупан през последните години, в интерес на Русия". Това не е лесно. Защото изисква творчески подход, неприсъщ на руската държавна машина в днешния й вид. И нещо по-важно, обстановката в света непрекъснато се мени, трудно е да бъде оценявана, още по-трудно е да се приспособим към нея. Ще посочим тук няколко ключови международни процеса, белязали политическия сезон 2007/2008 г. Всички те пряко въздействат върху руската политика.

Първо, отслабването на позициите на САЩ стана видимо с просто око. Знаков момент е оценката на Националния разузнавателен съвет, обнародвана през декември. В нея неочаквано бе заявено, че Иран бил спрял своята ядрена програма още през 2003 г. Невъзможно е да отсъдим колко е достоверен този извод, но политическият му смисъл е ясен. Влиятелната част от американския истеблишмънт е решила да предпази страната от евентуална силова акция срещу Техеран, за каквато упорито се говореше.

Оттук пролича отношението й към администрацията на Буш, но това бе и признание, че възможностите на САЩ за момента са изчерпани. Това бе потвърдено и от развитието на събитията - неспособността на Вашингтон да издейства решение за сближаване на Украйна и Грузия с НАТО на срещата на алианса в Букурещ, неподчинението на Гърция, която се противи срещу американския натиск по македонския въпрос, енергичното пазарене заради ПРО от страна на суперлоялна Полша, и накрая далеч не тъй масовото признаване на Косово, както се предвиждаше - всичко това сочи спад в американската външна политика. Същевременно в Близкия изток станаха очевидни границите, в които е ефективна употребата на военна сила.

Второ, въпросът за мястото на Китай в световната система се нареди сред най-обсъжданите и пекинската Олимпиада само ще налее още масло в огъня на дискусията. В началото на десетилетието се разглеждаше като възможност Пекин да бъде възпиран открито, но днешното положение в американската икономика диктува други форми на поведение. В центъра на вниманието са условията, при които Китай може да бъде интегриран в световната архитектура. Предлагат се различни варианти. В последния брой на сп. "Форин афеърс" например влиятелният аналитик Фред Бъргстън предложи създаването на "Голяма двойка", фактически на американско-китайски дуумвират, който да управлява света.

Тези разсъждения засега имат абстрактен характер, а най-важното е, че техен източник е само една от страните по въпроса, но за Москва е необходимо да следи повече от внимателно перипетиите в отношенията между САЩ и Китайската народна република. В перспектива те ще определят коридора от възможности за руската политика.

Трето, единна Европа все не може да се изтръгне от кризата в институциите, а в трансатлантическите отношения е настъпил смут. Двата процеса са взаимосвързани. Европейската интеграция е стигнала етапа, в който естествена стъпка би било ЕС да придобие собствена политическа идентичност. Това обаче не става, тъй като различните страни членки имат различни визии за глобалните задачи на Евросъюза от гледна точка на стратегическото му взаимодействие със САЩ. Съединените щати не могат да разчитат на Европа като на сигурен съюзник, но естествено не искат и да пуснат Стария свят в свободно геополитическо плаване. Пък и европейските политици много се страхуват от кардинални промени.

Важен фактор от изминалия сезон впрочем е активизирането на Франция. Президентът Никола Саркози сериозно се кани да върне на Париж европейското лидерство, външната му политика е нападателна и многопосочна. Резултатът е непредсказуем. Амбициите на Франция дразнят мнозина, а и обективно погледнато, позициите на Франция не са особено здрави. Въпреки това промяната във вътрешния европейски баланс (отслабването на оста Берлин-Париж, търсенето на други посоки за влияние от страна на Франция, ролята на Централна и Източна Европа, американските интереси в Стария свят, взаимодействието между ЕС и НАТО) е обект на първостепенно внимание за Москва.

Какво ще ни донесе следващият сезон в световната политика? Смяната на администрацията в Белия дом ще предизвика преоценка на тактиката, но не и на стратегията - всички американски политици споделят мнението, че е необходимо на САЩ да бъдат гарантирани лидерски позиции. Бъдещият държавен глава, дори ако това е Барак Обама, който настоява за промени, ще има ограничено пространство за маневри. Следващият президентски мандат обаче е от принципна важност - ще проличи колко е дълбока кризата в американската политика и колко време ще потрябва, за да бъде преодоляна. Европа надали ще успее да реши все по-дълбоките си вътрешни противоречия, макар че вероятно ще бъде намерен компромис за Лисабонския договор.

Но дори ако документът бъде одобрен, това няма да сложи край на проблемите с глобалното определяне на ролята, която ще играе ЕС в света. Нещо, без което е трудно да се постигне и стабилност в самата система, тъй като нараства външният натиск върху вътрешните дела. Бъдещото развитие на събитията в Европа, от една страна, и издигането на Китай - от друга, ще са двете измерения на координатната система, в която предстои Русия да формулира своите приоритети. И единият, и другият процес са пряко свързани с позицията на САЩ, която също ще претърпи корекции в близкия период. Този период на всеобща неяснота наистина ще изисква от руската дипломация "напрегната и задълбочена дейност", както апелира в словото си Дмитрий Медведев.

* Бел. на изданието: Авторът е главен редактор на сп. "Русия в глобалната политика". Мненията в рубриката "Коментари" може да не съвпадат с позицията на редакцията. БТА