Сценарии за един необявен конфликт

    

Руско-грузинският конфликт доведе до качествени промени и в отношенията на Русия с Украйна.

За пръв път в най-ново време Киев започна да разглежда перспективата за въоръжен конфликт с Москва като напълно възможна и дори вероятна.

"Украйна е следващата поред", пишат в местните медии мнозина до вчера съвсем спокойни аналитици.

Историята обаче ни учи, че докато страните или народите смятат един сблъсък помежду си за нещо немислимо, това само по себе си е стабилизиращ фактор. И обратното, започнат ли да се готвят за сблъсък, механизмът на ескалацията понякога е трудно да бъде спрян.

През 90-те двете страни също си разменяха доста много разпалени думи. На практика никой обаче не можеше да си представи, че ще стигнат до въоръжена конфронтация. И не само защото Русия не разполагаше с особени ресурси - армията й беше по-многобройна, а и газовото кранче се намираше там, където е и днес.

При все това далеч по-силно бе усещането за историческа, културна и човешка близост с Украйна.

На политическо равнище то прерастваше в мечти за реинтеграция, а на индивидуално водеше до избор в полза на приятелските отношения, нищо че другата страна периодично използваше умело тези чувства.

През 2001 г. в контекста на провъзгласения от Русия европейски избор и курс към прагматизъм в отношенията с нейните съседки Владимир Путин направи посещение в Киев по повод честването на 10-ата годишнина от независимостта на Украйна.

Политолозите единодушно превъзнасяха успешните усилия да бъде избегнат югославският сценарий при разпадането на Съветския съюз - тогава изглеждаше, че опасност вече няма.

Дори през 2003 г., когато Русия започна да строи дига в Керченския проток, а в отговор на остров Тузла бяха изпратени украински граничари, всички бяха сигурни, че ще се размине без стрелба.

Днес настроенията са съвсем различни и това не бива да ни учудва.

Допитвания сочат, че руското обществено мнение не се е примирило със загубата на Крим и Севастопол, че все още страда от фантомни болки.

В живота на Украйна пък навлиза ново поколение, за което Конотопската битка между руси и украинци (говорим само за страните в конфликта, а не за реалното му значение или легендите около него) изглежда вече нещо абсолютно естествено, както и поведението на Мазепа, тръгнал заедно с шведите да воюва срещу "омразните московци".

Написани са вече и сценариите за бъдещия конфликт.

Ще е погрешно да сметнем, че в Украйна не биха се намерили подразделения, готови да употребят сила в опит да изпълнят указите на президента Виктор Юшченко, ограничил движението на кораби от руския Черноморски флот.

От военно, политическо и психологическо гледище ще е абсурдно да предположим сериозно, че Черноморският флот ще им се подчини.

Същевременно руският президент няма никаква възможност да направи отстъпки по въпроса, ако иска да запази уважението на офицерския корпус.

Юшченко все още може да оттегли указите си като юридически несъстоятелни, без много да се изложи, особено ако бъдат възобновени преговорите за статута на силите. Дори обаче нещата временно да се уталожат, в дългосрочен план проблемът остава нерешен.

В Крим живеят много руски граждани и според днешната логика в един момент те може би ще се нуждаят от въоръжена защита - ако започнат насилствени действия срещу тях или провокации срещу обекти на флота. Подобни акции може да бъдат организирани, няма значение от кого, ако Киев се опита да ускори изтеглянето на Черноморския флот от Севастопол.

Тези сценарии служат за аргументи, че Украйна трябва или спешно да влезе в НАТО, или да се готви самостоятелно за отразяване на агресия, като увеличава своя военен бюджет и потенциал.

През 90-те впрочем бе обяснявано и доказвано, че членството в блока излиза по-евтино от самостоятелната отбрана, което спомогна мнозина в държавите от Централна Европа да станат привърженици на влизането им в НАТО.

При всяко положение, вследствие на руско-грузинския конфликт, пред Украйна се очертават две нови перспективи.

Във вътрешнополитически план има вече принципна възможност на следващите президентски избори да бъде разигран сценарий за мобилизиране на нацията.

Това е единственият път, който обещава победа на Виктор Юшченко. Щом нацията е в опасност, страната има нужда от лидер - идеолог на независимостта, а не прагматик.

За доказателство, че тя е в опасност, ще послужат кадрите от горящия град Гори.

По същия начин, както през 1995 г. кадрите от погребенията на руските войници, загинали в Грозни, убедително демонстрираха пред украинците предимствата да имат собствена държавност.

Неслучайно и Юлия Тимошенко, и Партията на регионите предпочитат днес да си замълчат. В символиката на една война значение има фигурата на върховния главнокомандващ.

Колкото до външната политика, изгледите Украйна да получи западни гаранции за сигурност, изглежда, нарастват, вместо да намалеят.

Киев разполага вече с нови доводи, които за разлика от грузинския случай звучат в унисон с мирния характер на украинската политика, а никъде на Запад той не буди съмнения. Не става дума задължително за НАТО.

През декември Украйна може и да не получи План за действия за членство в блока (ПДЧ). Без да споменаваме по-традиционните икономически и финансови съображения, редица членки на алианса просто няма да съберат необходимия кураж.

Лесно бе да се разширява НАТО, докато никой не се канеше да проверява обещанията за сигурност, дадени в аванс. След Цхинвали обаче тази подкрепа вече не е само хартия.

От друга страна, всички са чели и Бжежински. Едно нещо е да имаш приятелска Украйна, разположена формално в "сивата зона" на сигурността, а съвсем друго - вътрешно да склониш за възстановяване на съветските геополитически граници.

Затова все още е трудно да прогнозираме колко ще е силен поредният "сигнал". Но както и да се развият нещата, ПДЧ все още не означава членство.

Ако погледнем колко стремително се разпадат останките от руско-американското взаимно разбирателство, не бива да изключваме по-скоро, че Вашингтон ще поеме преки ангажименти пред Украйна за сигурността й, като й предостави примерно статута на ключов партньор на САЩ извън НАТО или по друг някакъв юридически начин.

Има и вариант да бъде създадена "коалиция на желаещите", включваща няколко източноевропейски страни - един вид "НАТО-2", но задължително с американско участие.

Администрацията на Буш надали ще свари да осъществи подобно начинание, но е напълно вероятно то да бъде в интерес и на Джон Маккейн.

Тази стратегия не е оптималната, затова пък е сравнително просто да бъде осъществена. Тя оставя на Русия минимален простор за въздействие чрез европейците и най-важното, не изисква одобрение чрез вътрешен референдум в Украйна.

В заключение ще посочим, че дипломатическото изкуство открай време е било определяно като умение да печелиш приятели. Една страна, притисната между недоверието на Запада и нарастващите претенции на загадъчен Китай; страна, останала през войната с Грузия в символична самота дори в постсъветското пространство, трябва да се замисли върху това.

* Бел. на редакцията: Авторът Аркадий Мошес е директор на руската програма във Финландския институт за международни отношения.

Източник: Газета.ру